Темата за помаците неизменно присъства в българската научна литература и публицистика от последните сто и тридесет години. Стотици са авторите, които са оставили по-сериозна или по-скромна диря в изследователския процес. Обемът от натрупани знания е впечатляващ, което би трябвало да означава, че липсват бели петна в цялостната картина на историята и етнографията на помаците, и да ограничи ролята на бъдещите изследователи само до дребни фактологически приноси. В действителност обаче в историографската проекция на тази обширна тема зее огромна празнота, наречена помашко присъствие в Турция.
Помашката общност в Турция може да се раздели по териториален признак на две големи групи европейска и азиатска. Това деление, колкото и да е условно, съдържа своя вътрешна логика. Във всяка една от двете територии доминират определени етнографски групи помаци, въпреки че не липсват и изключения. В Европейска Турция помашките села са по-малко отколкото в Азиатска като абсолютен брой (малко над 80), но са по-компактни. Разпределени са върху една сравнително малка територия, което предполага по-висок относителен дял на помашкото население. Близостта с България означава наличие на повече възможностти за контакти и взаимни влияния. Помаците в Източна Тракия са малко по-добре познати на българските учени, въпреки че и за тях все още липсват каквито и да е научни изследвания.
В Азиатска Турция има повече от 120 чисто помашки или преобладаващо помашки села, както и отделни махали в близките им окръжни и областни центрове. В необятните анадолски простори обаче помаците са пръснати на огромни разстояния помежду си, които ограничават до минимум възможността за възникване и поддържане на чувство за общност. Въпреки това помаклъкът в Мала Азия е изключително интересен със своето културно разнообразие. В настоящата научна разработка ще се концентрирам върху помашката общност в Анадола, върху която съм провел няколко теренни проучвания, като член на изследователски екип и самостоятелно.[1] За помашкото присъствие в Тракия ще разкажа в кратка констативна форма.
Поне засега на български език няма нито едно съчинение, посветено на значителната на численост помашка популация в Турция. В научните трудове върху помаците често се споменава мимоходом за наличието на такова население без ни най-малка подробност. Такива фрагменти рядко съдържат нещо повече от констатация или носят напълно погрешна информация. Най-необяснимото е, че никой от авторите, които декларират, че са специалисти по помашката проблематика, не проявява ни най-малък интерес към огромното мнозинство от тази общност, което населява Турция. Сякаш с напускането на България изчезва и изследователската стойност това население.
Първият, който дава някаква минимална информация за помашки села в Европейска Турция, е Стою Шишков. Той споменава имената на трийсетина села в районите на Узункьопрю, Кешан, Енос, Бабаески и Хайраболу, заселени с ловчански помаци след 1877 г.[2] След него в научната и краеведска литература има само няколко споменавания на отделни села.
Първият българин, който посещава Мала Азия с научноизследователска цел е Васил Кънчов. През 1899 г. той прави кратка разходка из няколко града, в чиито околности се намират селата на т. нар. малоазийски българи. По същото време броят на помаците в тези райони е вече по-голям от този на малоазийските българи, но това никак не впечатлява изследователя. Кънчов се задоволява само да констатира, че след многобройните бежанци от България помашкият елемент е силно застъпен. Опитът му да локализира помашките села в Гьоненската каза е абсолютно неуспешен, въпреки че най-голямото от тях е само на 2 километра от окръжния град.[3]
За наличие на помашки преселници в Мала Азия споменават и други автори, които изследват помаците като Стою Шишков, Ангел Вълчев, Боян Гюзелев, Владимир Арденски и други. В повечето случаи информацията, която дават е съвсем анемична и неточна. В изследванията върху малоазийските българи също има отделни намеци, че на мястото на последните са заселени помаци от Балканите. За подобна трансформация споменава Димитър Шишманов.[4]