ПОМАЦИТЕ В ТУРЦИЯ-11-

ПОМАЦИТЕ В ТУРЦИЯ-11-

Йеничифлик е едно от големите села в окръга. Има вид на малко градче. Център е на околия. Основано е през 1895 г. върху чифлишка земя. Всичките му жители са преселници от България. Сред основателите на селото има и 78 помашки семейства от Бяла Слатина. От тях произхожда и Кемал Гьозлер, на когото дължим почти целия изследователски принос не само за Йеничифлик, но изобщо за помаците в окръга. Гьозлер твърди, че част от помаците в селото са напуснали родните си места в Белослатинско по време на Руско-турската война и първоначално са настанени в село Карпузлу, Кешанско, откъдето една част се премества в Чешмеалтъ, друга в Хасанбей, Гьоненско, а трета се заселва в Йеничифлик през 1895 г., когато възниква селото. Друга част от 78-те семейства директно от пристига от Бяла Слатина. Освен помаци в селото са настанени муаджири от селата Бежаново и Мъдьовене (днес Градина), Плевенско, от Ловеч, от село Паламарца, Поповско, от село Кьоклюдже (днес Венец), Шуменско, и от други места в България. Първоначално селото се е казвало Ловча-и джедит или Йени Ловча, защото ловчанските муаджири пристигат първи. Южната част на селото, откъм гробищата, е помашката, а северната – муаджирската. В Йеничифлик има улици „Плевне” и „Ловча”. Днес селото е голямо и добре благоустроено, но вече няма помаци, които да говорят майчиния си език. Най-голямата архитектурна забележителност на Йеничифлик е джамията, която наскоро е основно ремонтирана. Старото минаре на джамията е строено през 1911 г. от българи дюлгери от Искендеркьой.
Останалите помашки села са основани от преселници от Родопите, предимно от Рупчос. Кемал Гьозлер посочва за всяко от тях от къде са дошли жителите му и през коя година. Сведенията му са взети от селските нюфуз дефтери. Някои от данните се потвърждават и от български статистически източници, но други са неточни. Грешките са най-вече в изписването на имената на селата, а в някои от случаите и в годините. За някои от селата има разминавания и с разказите на селяните. Повечето от тези села се намират на югоизток от Бига и образуват компактен помашки анклав. Извън него, но не много далеч на югозапад са селата Искендеркьой, Хавдан и Харманлъ. Компактността на селата в този анклав, както и това, че всички говорят един и същ рупски диалект, са решаващите фактори за запазването на културната идентичност на това население. Помаците от различните села в анклава поддържат постоянен контакт помежду си. Често влизат в брачни отношения. Събират се на ежегодните селски празници, които обикновено се провеждат през май месец.
Село Абдиага е заселено през 1891 г. от 50 семейства помаци от Орехово, Асеновградско. Според  българските източници през 1891 г. няма регистрирано изселване от Орехово. Такова има през 1888 г., когато повече от 200 ореховчани потеглят за Турция, и през 1893 г. когато емигрират 354 души от селото. Помаците в Абдиага вероятно са част от първата вълна.
За жителите на Аккайрак Кемал Гьозлер твърди, че са от селата Томрач и Кючюк кьой, Пловдивско, и, че са дошли през 1904 г. Данните му са от нюфуз дефтера на селото. Томрач е Тъмръш, което се изселва изцяло в Турция през 1912 г. Кючюк кьой това е Осеново, Пещерска околия. От таблицата се вижда, че между 1900 и 1905 г. селото намалява от 433 на 404 души т.е около 50-60 жители напускат селото. Вероятно това са основателите на Аккайрак, които са били 10 семейства, а тъмръшлии са дошли по-късно.
През 1911 г. група преселници, на брой 60 семейства, пак от Кючюк кьой (Осеново) образуват селото Илиасаланъ. Преброяването на 31 декември 1910 г. отчита 457 помаци в Осеново. Всички те напускат селото през 1911 г. и се преселват в Турция. Повечето от тях основават село Илиасаланъ. След началото на Балканската война в селото се заселват и тъмръшлии. От същите две родопски села има заселници и в юрушко-муаджирското село Гювемалан.
Село Елмалъ пък е основано през 1882 г. Това е едно от най-консервативните помашки села в региона. Тук и малките деца говорят помашки. Все още се пеят автентични помашки народни песни. Кемал Гьозлер е записал такива през 1993-1994 г. Селото е изключително живописно. Разположено е на няколко съседни баира. Планинският релеф и високата надморска височина предопределят основния поминък на населението – животновъдството. Според нюфуз дефтера на селото жителите му произхождат от Дряново, Лъкавица и Буково, Пловдивско. Първото и второто са сред големите помашки села в Асеновградско. Съществуват две села в региона с името Буково, едното е в Борисовградско, а другото в Смолянско. Като се има предвид годината на преселване, по-скоро става дума за първото. Основателите на Елмалъ вероятно са бежанци от Сенклеровия бунт, които са изгубили 3-4 години в търсене на подходящо място за заселване, но не е изключено да са се преселили директно по румелийско време.
Село Йешилкьой е основано през 1882 г. от жителите на изцяло изселеното село Чилингир кьой или Чилингирово, Борисовградско, на брой 10 семейства. Това село е отбелязано в българските статистически източници като турско, но няма никакво съмнение, че е чисто помашко. Въпреки, че от преселението са минали 130 години йешилкьойци са съхранили много успешно своята помашка идентичност. Старите говорят много хубав помашки език. Младите поназнайват малко, но предпочитат да си общуват на турски. В Йешилкьой има доста млади хора, но няма собствено училище. Децата учат в Бига и се извозват с микробус. В селото има самодейна мъжка фолклорна група, изпълняваща автентични помашки народни песни. Йешилкьой е разположено на труднодостъпно място високо в планината. Населението се занимава с животновъдство. Зимно време, когато натрупа сняг, селото изпада в пълна изолация.
Кайнарджа е едно от най-отдалечените села на югоизток от окръжния център. Основателите на Кайнарджа произхождат от някои махали, които се числят към Лъкавица, а именно Четрока, Джурково, както и от село Дряново. В нюфуз дефтера се споменават още Станимака (Асеновград) и „Срияву”, което е трудно да се установи. Възможно е, да е някоя махала на Лъкавица, например Среброто или Средната махала. Като година на заселване е посочена 1896. Кметът Мехмет Ерен твърди, че това е станало през Балканската война, но вероятно греши или има предвид отделни по-късни заселници. Кметът разказва за три семейства Акуполу, Салихолу и Кьор Хасан. Те се настанили първо в Иново (днес Ашаъ и Юкаръинова, окръг Йенидже), но там било блатисто, имало много комари, поради което се преместили на днешното  място. Основали селото на тепето. В околностите имало два извора, откъдето дошло и името Кайнарджа. От резултатите от преброяванията в Княжеството е трудно да се установи точно годината и броят на изселниците, тъй като до 1893 г. различните махали на Лъкавица са броени заедно, а от 1900 г. всички са броени отделно. Днес Кайнарджа има население от 192-ма души. От тях 18 са ученици, които всеки ден се извозват с микробус до Бига. Допреди 12 години в селото е имало училище, но е закрито поради демографския спад. Сградата му се е намирала до кметството, но през 2009 година е разрушена. Селото се състои от три махали: Адванче, разположена в източния край, Срещната махала – в северната част, и Горната махала – в южната. Кметът на Кайнарджа е посетил България през 2006 г. и е издирил свои далечни роднини. По думите му селото е богато, а икономическото му положение е по-добро, отколкото на роднините му в България. Населението се занимава с отглеждане на едър добитък, а млякото е основният приходоизточник.  Изкупната цена на млякото е два пъти по-висока, отколкото в България. Жителите на Кайнарджа още говорят добре родния си език, включително и младите. Децата говорят предимно на турски, но също разбират помашки или поне знаят думи. Един от най-възрастните хора в селото Рефик сподели, че е научил турски в казармата.
Помаци от Лъкавица се заселват и в други села на югоизток от Бига. През 1885 г. първите избягали лъкавчани, 7 семейства, се настаняват в Арабаалан. Следващите се заселват в Ълъджабашъ през 1893 г., а през 1896 г. нова група от 17 семейства лъкавчани пристига в село Ъшъкели. За първата вълна намираме потвърждение и в българската статистика. В периода 1884-1887 г. населението на Лъкавица намалява от 1158 на 614 души. За 1893 г. българската статистика регистрира 126 изселени в Турция лъкавчани. Основателите на Ълъджабашъ са девет семейства, вероятно само част от тази група. За третата вълна сведенията не съвпадат, но е твърде вероятно бежанците да са заселени първоначално на друго място, а впоследствие да са се прехвърлили в Ъшъкели. Докато селата Арабаалан и Ъшъкели са съставени изцяло от лъкавчани, то в Ълъджабашъ има преселници от още три села в Пловдивско, Карамуш, Чурен и „Тафришна”. Последното е трудно да се установи.
Село Джамиалан е основано през 1900 г., а първите заселници в него 35-40 семейства. Помаците в Джамиалан са от различни преселнически вълни и произхождат от селата Давидково, Крушово и Дреново. Населението на Крушово според горната таблица се движи, както следва: 1893 г. – 177 души, 1900 г. – 155 и 1905 г. – 8 души. Последното намаление се отнася за 1902 г., когато 37 от общо 39 помашки семейства от Крушово се изселват в Турция. Вероятно обаче настанените в Джамиалан са от предишната вълна.[66]
Жителите на село Йолинди произхождат от Наречен. Годината на тяхното заселване е 1878. Вероятно са бежанци от войната или от въстанието на Сенклер. Първоначално се заселват 12 семейства помаци, а през 1886 г. идват нови заселници. Според българската статистика изселванията на помаци от Наречен в Турция стават на два пъти, между 1885 и 1893 и между 1900 и 1905 г. До Балканската война помаците в Наречен изчезват почти напълно, а след нея окончателно.
Искендеркьой е било българско. Основано е през 1875 г. от дюлгери от Костурско. Според Кемал Гьозлер помаците се заселват в Искендеркьой през 1878 г. и произхождат от Дреново. Това би означавало, че българи и помаци са съжителствали до 1914 г., когато първите се преселват в България. За такова съжителство няма никакви данни от български произход, но това не е невъзможно. Има данни, че помаци се заселват в Искендеркьой и след Балканската война. Бащата на Исмаил Карабаджак от Чанаккале сподели, че един от тях е чичо му, роден в Савтъще. В началото поддържали връзка, но постепенно пътищата им се разделили напълно. Днес Искендеркьой е доста е западнало село. Има около стотина жители, от които само две деца, които учат в Бига. Почти никой от жителите не говори помашки. Някои знаят само отделни думи и изрази. По-рано вкъщи си говорели, но навън било забранено. Учителите записвали кой говори на помашки и следвали наказания. Разговаряхме с един местен помак, който се оказа от Финик, но от 45 години живее в Искендеркьой. Такива примери за бракове между помаци от различни села не са рядкост в региона. Имамът на Искендеркьой, който е от помашкото село Ълъджабашъ, знае добре майчиния си език. Селото е разположено по протежение на пътя от Бига в посока югозапад. В самото начало е центърът, ако може така да се нарече. Там има стара чешма с няколко чучура. От дясно е джамията, а до нея чайната. За разлика от други села в региона тук в чайната нямаше жива душа. От ляво на пътя, точно срещу чайната се извисява стара масивна двуетажна къща. Надписът над централния прозорец на втория етаж сочи годината на построяване 1909 г. Построена е от български майстори. Днешните жители, впрочем, смятат бившите обитатели на село за гърци. В селото има и други запазени стари къщи. На около 200 метра пак от лявата страна се намира изоставен терен, обрасъл с борове, наподобяващ малък градски парк. Там според Кемал Гьозлер се е намирала българската църква.
В Хавдан преселниците са от Хвойна, Дряново и Буково. Дошли са през 1881 г. В помашката махала на Бига разговаряхме с две жени майка и дъщеря от Хавдан, които говореха съвсем свободно помашки. Населението на село Капанбелени пък произхожда от Добралък, Асеновградско. Годината на заселването според Гьозлер е 1877 г., а броят на заселените семейства е 15. Съществуват достатъчно данни, че първите изселвания от Добралък са са станали още в хода на Руско-турската война, но не през 1877, а през януари 1878 г.
За село Харманлъ или Финик нюфуз дефтерът посочва, че жителите му са потомци на четири семейства преселници от Дервишово, Пловдивско, заселени през 1878 г. Такова село липсва в Пловдивско. Възможно е, това да е Дурмушево (Плочник). От разговори с жители на селото разбрахме, че в него има и тъмръшлии, а Ашкън Коюнджу, преподавател в Университета „18 март” в Чанаккале, твърди, че в селото са заселени и помаци от Орехово, Асеновградско. Във Финик има също и муаджири от Шумен и Айтос. Селото се състои от две махали помашка и муаджирска. Помашкият език е почти забравен, тъй като селото се намира малко встрани от основния помашки масив в окръга.
Село Бакаджаклъчифлии и основано от помаци от Орехово и Еникьой (Цар Калоян). Те напускат родните си места по време на Руско-турската война. Първоначално се заселват в Бига, а по-късно купуват чифлика на Бакаджаклъолу Халил Ибрахим ага и основават там село, което кръщават на бившия собственик. В смесеното юрушко-помашко село Акпънар помаците са дошли от Хвойна и Дряново през 1891 г.
В село Саръкая има и помаци от Орехово, Търмъш и Йешил кьой, Пловдивско, заселени през 1879 г. Кое е село Йешил кьой на този етап остава загадка. За помаците в Ейбекли се знае, че са дошли от Рупчос през 1878 г., но не е ясно от кое село. В селото живеят още муаджири от Ловеч и юруци. Според някои сведения първите бежанци в селото са от махала Мурад, Пловдивско, и са помаци. Те дошли през 1878 г. След тях идват нови заселници помаци от Еникьой (Цар Калоян) и Тъмръш, както и муаджири от Ловеч, Провадия, Тутракан и Казанлък. Гюндоду е помашко-муаджирско село, основано през 1883 г. от три семейства помаци от село Евджилер, Пловдивско (днес Средно Градище, Чирпанско).
И най-накрая, в самия град Бига живеят няколко хиляди помаци. Те обаче са резултат най-вече от урбанизацията и произхождат от изброените села. Има и такива, които се заселват от самото начало в окръжния град, но те не са толкова добре запазени. Много помаци от селата в окръга работят в Бига, а повечето ученици учат в окръжния център и се извозват с автобуси. Малко са помашките села в района със собствени начални и основни училища. В повечето е имало такива, но са затворени поради липса на достатъчно деца.
В окръг Чан има само две помашки села Илиасагачифлии и Яйкън, но затова пък помаклъкът в тях е изключително добре запазен. В първото село жителите са потомци на преселници от Орехово. Яйкън е основано през 1901 г. от няколко семейства от Пловдивско. По това време има изселвания от няколко села в региона. Има и две читашки села. Асмалъ е основано от преселници от село Белица, Асеновградско, след Руско-турската война, а Карадаа от боровски читаци. В окръжния център Чан също има много помаци, съсредоточени в махалата Каршъяка. Две са помашките села в окръг Йенидже – Чалкьой, Карадору, а около 1/3 от населението на Йенидже са помаци. В селата Решадие и Табанкьой пък има преселници от Борово.
След Руско-турската война вилаетът Хюдавендигяр, чиито територии приблизително съвпадат с днешните области Балъкесир и Бурса, държи първенството по брой настанени бежанци. Само през 1885 г. той възлиза на 81 253 души, от които 6342 семейства с 26 263 члена произхождат от Румелия. Броят на помаците, настанени във вилаета през същата година, възлиза на 1990 души. От тях 1 577 души са заселени в Балъкесирската каза.[67]
да продължи…………….
Георги Зеленгора / Pomak News Agency
————————-
[66] Гащилов, Ив. Миналото на Лъкинския район. Асеновград, 2002, с.144;
[67] Ipek, N. Rumeli’den Anadolu’ya Türk Göçleri (1877-1890), Ankara, Türk Tarih Kurumu, 1999, s.185;
Facebooktwitterredditpinterestlinkedinmail