Село Инджирли е основано в началото на 1900 г. според Аккуш, а според Кюпели – през 1904 г. Заселниците първоначално са настанени в районите на Бурса и Ескишехир, после в района на Бандърма и Единджик и накрая в местността, където възниква село Инджирли. През 1905 г. селото брои 176 жители. Аккуш не споменава от къде са дошли заселниците. През 2000 г. в селото са останали само 92-ма души.
Кавакалан според Аккуш е основано не по-късно от 1897 г. Жителите му произхождат от селата Бьолмедже и Кюрюйен (4-5 ханета), Станимашка околия. Трудно е да се установи кои са тези села, а може би са махали. Имало е и едно семейство от Шуменско. Първоначално бежанците се настанили в землищено на село Карааачалан, където останали 10-15 дена. После се преместили в околностите на Денизкент, но и там не им харесало. Едва тогава намерили подходящо място, където основали село Кавакалан. През 1917 г. в селото живеят 209 души (114 мъже и 95 жени). През 2000 г. преброяването в Кавакалан отчита 81 жители.
Село Хавутча е старо гръцко село. Наричало се е Бадемли. През 1924-1925 г. гърците напускат селото, а на тяхно място идват бежанци от Кавала, Пловдив, Силистра, Лерин и Лангаза. Има малко на брой пришълци от Търново, Шумен, Дебър и Румъния. Част от заселниците първоначално отсядат в Мисакча, но заради комарите се преместили по-далеч от морския бряг, в Хавутча. Другата група е заселена в Коджапънар, но после е преместена в Хавутча, вероятно поради липса на място в първото село, пренаселено от бежанци. Имало и трета група помаци, заселени първоначално в Ючпънар, които са прехвърлени в Хавутча поради неразбирателство с черкезите.
Преобладаващо помашки са селата Коджапънар, Чатак и Сьоют, които до 1914 г. са били български. До 1914 г. Коджапънар е най-голямото българско село. Все още не е изяснен въпросът за времето на възникване на селото. Българските автори изказват произволни предположения, че това е станало през ХVІІІ век. Даже някои като Димитър Шишманов посочват и точна година – 1721. Засега обаче липсват каквито и да е податки за селото отпреди 40-те години на ХІХ век. На базата на документите от това време Аккуш твърди, че селото е било гръцко. През 1840 г. в него са живели 80 домакинства с 250 души мъжко население, всичките гърци. На следващата 1841 година броят на домакинствата нараства на 247, всичките български. Аккуш предполага, че със заселването на българите гърците напускат селото. Това едва ли е точно така, въпреки че не е невъзможно, но по-скоро става дума за нова заселническа вълна от българи, върху вече усвоена от техни сънародници територия. Вероятно това увеличение е имало като последица и засилването на етническата самоидентификация на това население и то е започнало да се самоопределя като българско. По-късните сведения за населението на Коджапънар се отнасят за 1905 г. и сочат 274 домакинства и 1470 жители. Тази стойност е много близка до българската статистика за бежанците през 1914 г. Още преди българите да напуснат Коджапънар, в него са заселени бежанци от Балканите. Първите такива са две албански фамилии. След тях идват помаци от 33 села от Неврокопско и Драмско. Най-много са от Барутин, Фъргово и Крибул, но има още от Кочан, Жижево, Карабулак, Абланица, Джирновица, Пепелаш и други. Имало е и малко бошнаци и муаджири от Русе и Кюстенджа. През 20-те години на ХХ век в Коджапънар идва нова група помаци от Гърция, но след кратък престой е преместена в село Хавутча. Към Коджа пънар са спадали административно и две махали Чатак и Ълъджапънар, също населени с българи. През 1945 г. Коджапънар преминава от окръг Баля към окръг Гьонен, а Ълъджапънар остава в Баля и придобива статут на самостоятелно село. При първото преброяване на населението през 1831 г. в Ълъджапънар са живели 15 домакинства. През 1926 г. е открито коджапънарското училище. Първоначално то се помещава в сградата на някогашното българско училище, функционирало почти без прекъсване между 1874 и 1914 г. Първият учител е Мехмед Ерен от село Крибул. По-късно е построена нова училищна сграда, в която днес се учат 28 деца.
Някога Чатак е било махала на Коджапънар. Намира се там, където се съединяват реките Баллъдаа и Йелбурун. Селото е било българско, въпреки че Аккуш погрешно смята, че старото му население е гръцко, а българите са се заселили през втората половина на ХІХ век. Близо до селото се намира рудник, от който са добивани въглища. Това е бил основният поминък на българите в Чатак. Другото неточно твърдение на Аккуш е, че българите са напуснали селото след Руско-турската война. Това става чак след Балканската война. Българите от Чатак се изселват заедно останалите малоазийски българи през пролетта на 1914 г. Селото се споменава в рапорт на българския генерален консул в Истанбул през същата година, когато в него са живели 10 домакинства. Българската статистика не ги отчита отделно, а като част от коджабунарци. На тяхно място в Чатак се заселват помаци от Фъргово, Неврокопско. Едва през 1988 г. махала Чатак се отделя от Коджапънар и получава статут на самостоятелно село. Оттогава до ден днешен несменяем кмет е Неджметин Акбаир. През 2000 г. селото брои 133-ма жители.
До 1914 г. Сьоют е българско село. Към него спадат и двете махали Айвалъ или Айвалъпънар и Калканджа. За населението на Сьоют по времето на българите разполагаме със следните данни:

Аккуш посочва, че цялото население е българско. Възниква въпросът на какво се дължи това увеличение, което се отчита само за 7 години. Понеже няма данни за приток на българи през този период, най-вероятната причина е включването на двете махали към селото. По време на Балканската война и непосредствено след нея в Сьоют започват да прииждат муаджири от Балканите. Те се настаняват първо в Айвалъ, а после в Сьоют и Калканджа, което принуждава българите да напуснат селото през пролетта на 1914 г. и да се заселят в България заедно с останалите малоазийски българи. Бежанците от Сьоют са настанени в Беломорска Тракия и в Източните Родопи, и по специално в селата Белополяне, Ивайловградско, и Малки Воден, Маджаровско. В Калканджа се настаняват помаци и албанци, а в Сьоют и Айвалъ – помаци и муаджири. Първите муаджири са от село Халилолу, Дедеагачко. Другите места, откъдето идват новите жители са село Лютфие, каза Софлу, Халилбей, каза Драма, Коюнери, Пловдивско, Чулаккьой, Юруклеркьой, Караларкьой, Хаскьой, Чобанкьой, Тушартакьой, Акдере – Йени махале, Хасан кьой и Халванкьой, Шуменско, Кочан, Неврокопско, Съънак и Безиргян, Османпазарско. Има помаци от Чепино баня, от Бабяк, Разложко и от други помашки села в Западните Родопи, както и муаджири от различни краища на България. Има и малко албанци от Косово. През 2000 г. селото брои 265 жители.
Към смесените села, в които живеят и помаци, принадлежат още Акчапънар, Аладжаолук, Атъджъоба, Бостанджъ, Дъшбудак, Калфа, Саръкьой, Тахталъ и Юрук Кечидере. Населението на Акчапънар се състои от малко на брой стари жители (манафи) и пришълци от районите на Филибе, Драма и Плевен, настанени в селото след Руско-турската война. Следващата таблица показва как се е движило населението на Акчапънар през периода 1892-1917 г. Не става ясно колко от жителите са помаци и от къде са дошли. От малкото данни можем само да заключим, че са се заселили в Акчапънар преди 1892 г.

През 2000 г. в селото живеят 47 домакинства и общо 172-ма жители. Според информация, която получихме от разговори в Гьонен, в Акчапънар все още има помаци, които говорят езика на своите предци.
Аладжаолук също е смесено помашко-муаджирско село. Старото му име е Авджъолук или Кале кьой. Основано е от преселници от България някъде на границата между ХІХ и ХХ век (1899-1901). Преселниците са от районите на Търново, Османпазар, Никопол, Русчук, Разград и Скопие. Първите сведения за населението на Аладжаолук се отнасят за 1905 г., когато то възлиза на 267 души (145 мъже и 122 жени). От изложението на Аккуш не се разбира каква част от жителите са помаци и от къде са дошли. През 2000 г. в селото живеят 93-ма души.
Атъджъоба е смесено помашко-муаджирско село. Преди Руско-турската война селото е било съвсем малко. След войната в него се заселват помаци от Ени кьой (днес Цар Калоян), Пловдивско, и турци от Османпазарско. Помаците са по-голямата част от жителите. Кога точно са се заселили те е трудно да се установи. Данните от преброяванията на населението в България показват, че изселванията от Ени кьой се отнасят за периодите 1884-1888 г. и след 1910 г., т.е. по време на Балканската война, когато помаците в селото окончателно и изцяло се преселват в Турция. Вероятно в Атаджъоба се настаняват бежанците от първата вълна, но не веднага, а няколко години по-късно. От долната таблица ясно личи, че голямото нарастване на селото е между 1892 и 1898 г.

Според Ашкън Коюнджу в Атъджъоба се заселват и помаци от Орехово, Асеновградско, което вероятно е станало през 1893 г. Самият Коюнджу произхожда от тази група бежанци. Дядото на баба му по бащина линия е един от преселниците от Орехово. Според преброяването на населението през 2000 г. в селото живеят 177 души.
В село Бостанджъ освен манафи има и по-нови заселници от Стара Загора, Гюмюрджина, Търново, Скопие и Прищина. През 1840 г. в Бостанджъ живеят 56 ханета, през 1892 г. – 161 ханета и 725 жители, през 1898 г. – 170 ханета и 757 жители, а през 1905 г. – 816 жители. Първата вълна заселници е от средата на ХІХ век от районите на Айдън и Анталия. След тях идват муаджирите от Руско-турската война. В селото има още преселници от Гърция от 1924 г. и от Косово от 1956 г. Не става ясно кога и от къде са дошли помаците в Бостанджъ. Възможно е, именно те да са от Гърция.
Дъшбудак е старо юрушко село. По време на Балканската война в него се заселват помаци и турци от районите на Пловдив, Разград, Скопие и Варна. В селото продължават да прииждат бежанци до 20-те години на ХХ век. През 2000 г. Дъшбудак има 213 жители.
Калфа кьой също е село със смесено население. Състои се от манафи и преселници от други етнически групи. След Руско-турската война първо се настаняват грузинци мюсюлмани от районите на Батуми и Артвин, а после бежанци от районите на Османпазар, Пловдив, Чирпан, Търново, Драма, Разград, Свищов и Търговище. Сред тях има и помаци, но не е ясно колко и от къде. От споменатите райони са възможни два – Пловдив и Драма. Долната таблица показва динамиката на населението на Калфакьой през периода 1892-1917 г.:

През 2000 г. в Калфа кьой живеят 80 домакинства с 296 члена.
Второто по големина населено място в окръга е Саръкьой. Има вид по-скоро на малко градче отколкото на село. Център е на нахия, в която влизат пет помашки села Ходул, Хафъзхюсеинбей, Хавутча, Кавакалан и Дъшбудак. Намира се на северозапад от Гьонен. Населението на Саръкьой преди Руско-турската война е било смесено – мюсюлмани, гърци, цигани и други. След войната тази мултикултурност се запазва. Променят се само нейните носители. В селото се заселват помаци, муаджири и албанци, а след 1922 г. гърците го напускат. Основната част от населението на Саръкьой са потомци на преселници от България. Една от махалите се казва „Шумну”. Трудно е да се установи точно колко са помаците и от къде произхождат. Знае се, че има такива, както директно заселени, така и помаци от околните села.
Село Тахталъ е смесено юрушко-помашко. Било е махала на Чакъроба, а по-късно на помашкото село Йолинди, окръг Бига. От 1926 г. е самостоятелно. Не е ясно откъде са помаците в селото. Възможно е да са от Наречен, откъдето са помаците в Йолинди. През 2000 г. в селото са останали само 39 жители. Подобен е етническият състав на село Юрук Кечидере. След Руско-турската война в него се заселват бежанци от България: една голяма група помаци от Пловдивско и малко муаджири от Търновско.

Преброяването през 2000 г. отчита 79 жители в село Юрук Кечидере.
Накрая трябва да отбележим и наличието на помаци в окръжния център. Tова са предимно пришълци от околните помашки села. Много помаци от тази категория продължават да живеят в родните си села, а идват в Гьонен само на работа. От селата, в които няма училище, учениците ежедневно се извозват с микробуси. Има и сведения за помашки бежанци, заселени директно в окръжния център. Така например, от 1990-те помашки бежанци във вилаета Хюдавендигяр през 1885 г. 15 души са настанени в Гьонен. Подобни случаи има и през следващите години, когато притокът на бежанци помаци в региона се засилва[72].  Помаклъкът в Гьонен е по-слаб отколкото в Бига, но е достатъчно силен, за да нареди града сред най-значимите помашки центрове в Анадола. В града има три муаджирски махали „Плевне”, „Търнова” и „Османпазар”, но няма помашка.
В окръг Маняс има едно помашко село Неджип кьой. До 1914 г. селото е било българско. Известно е с имената Ново село, Йени кьой и Къзълджълар. През 1914 г. българите напускат селото и се заселват в Беломорието, а на тяхно място са настанени помаци от селата Тъмръш, Черешово и Осиково, околия Рупчос. При разговорите със селяните някои казват, че произхождат от Селяник (Солун), но вероятно имат предвид Солунския вилает, към който спадат и изброените населени места. По непотвърдени данни в окръг Ивринди също има помашки заселници.

—————————–